Кой е казал, че зрелият фасул трябва да си стои сам в яхнията?
Чудесна компания може да му прави именно някоя пролетна зеленийка от типа на лапад, коприва или защо не и спанак.
Аз избрах за днешната рецепта лапада, защото обожавам неговия вкус в готвени ястия.
Копривата ми е любима в супа или сурова на салата, както и в сокове и смути, а за спанака сме говорили вече, че не е добре да се подлага на термична обработка, заради съдържанието на оксалова киселина, която особено при него става в големи нива при готвене.
По-нетърпеливите могат да си купят сварен фасул в буркани, но си е друго да си го сварите вие самите.
Рецептата е лесна и здравословна като начин на приготвяне- изключила съм всякакво пържене.
Много публикации станаха днес, но имам да наваксвам, заради дългото ми отсъствие (което подозирам, че скоро ще повторя отново, за съжаление, защото пак влизам в серия с много работа).
Днес в тон с националния празник направих и една хубава вита баница със спанак.
Не знам вие как сте, но вкъщи обичаме само тънки и хрупкави баници.
Не че бих отказала и някоя тлъста, дебела баница, но няма да ми е така на сърце, както ей такива като днешното ми предложение към всички вас.
Излишно е да казвам, че по-блажна е по-вкусна.:)
И ако я изпечете в някоя стара очукана тава, още по-хубава ще стане.
Не знам защо, ама си умирам да ям ястия, които да ми напомнят по всичко за село- и като вкус, и като съдове за хранене и готвене.
Даже карах майка ми да ми изпраща разни неща от село от баби и прабаби.
Може би, защото се гордея с това, че съм много близко до земята и цялото ми детство е преминало волно, безгрижно, по-голямата му част на село, бягайки, играейки, често с обелени колене... без фасони, без превземки и суета... просто истинско...
Днес по случай изборния ден, ден, в който решаваме голяма част от бъдещето на България, искам да ви подаря една българска рецепта.
Баница с праз-уверявам ви, тази баница е много, много вкусна.
Празът е на особена почит в моя дом и го употребяваме под всякаква форма-сготвен или суров.
Празът (Allium ampeloprasum var. porrum (L.) J. Gay, понякога класифициран като Allium porrum) е зеленчук, принадлежащ заедно с лука и чесъна, към семействоЛукови (Alliaceae). В този вид има още два твърде различни зеленчука: слонски чесън (Allium ampeloprasum var.ampeloprasum), отглеждан за луковици и египетски праз или „курат“ (Allium ampeloprasum var. kurrat, понякога класифициран като Allium kurrat), отглеждан в Египет и другаде в Близкия Изток за листа.
Вместо да образува стегната луковица като лука, празът образува дълъг цилиндър от листа, които обикновено се избелват чрез засипване с пръст. Те често се продават като разсад, поникнал рано в оранжерии, за да се разсадят на открито, когато времето позволява. Един път засадени в градината, те са издръжливи — много сортове могат да бъдат оставени в земята през зимата и да се берат при необходимост.
Сортовете праз могат да се класифицират по няколко начина, но основният е разделянето на летен праз, който се бере през същия сезон, в който е засаден, и зимен праз, който може да се бере през пролетта на следващата година. Летните сортове праз по принцип са по-дребни от зимните, а зимните са обикновено с по-силен вкус.
Вкусът на праза по принцип се смята за по-изтънчен от този на обикновения лук. Той е основна съставка на френската супа вишисоаз. Брабант и Шотландия също са известни с рецептите си за супи с праз. В наши дни празът е един от зеленчуците, които се уоитребяват в почти всички ястия с пресни зеленчуци, тъй като е наличен през цялата година. Използва се и суров в салати. Заради символичното си значение в Уелс, празът се използва широко в тамошната кухня.
В българската кухня се използва като съствака в плънката на баница с праз, някои видове зелник илучник, кебапи, зимни салати и др.
Празът е бил ценен от древните египтяни, гърци и римляни, които разнесли зеленчука из цяла Европа.
Празът е един от националните символи на Уелс, където се носи на деня на св. Давид. Според легендата свети Давид заповядал на уелските си войници да се отличават, носейки праз на шлемовете си, в една историческа битка срещу саксонците, която се провела в поле със праз. Тази история може и да е съчинена от английския поет Майкъл Драйтън, но е известно, че празът е символ на Уелс от много отдавна. Шекспир например споменава обичая да се носи праз като „древна традиция“ в „Хенри V“.
В пиесата Хенри казва на Флуелън, че носи праз, „защото съм уелсец, знаеш ли, добър земляк.“
Често думата сармасе изписва погрешно като сърма и това става толкова често, че грешното изписване е дори по-популярно от правилното. Ако погледнете в правописния речник ще намерите и двете думички там – но те не са дублетна форма – сарма е ястието за което става дума в тази статия, докато сърма, е вид тънки нишки, използвани за шев и бродерия (сърмени одежди).
(Ок, обаче за мен винаги е било сърми.:)))
Сърмите са любимото ястие на моя съпруг.
Та, покрай него и аз се пристрастих към тях и ги обичам под всякаква форма, големина, плънка и с различен вид сос.
Днес ще ви покажа нашия фаворит-сърми с праз лук и гъби.
По никакъв начин липсата на месо в тази рецепта не влияе на вкуса на обичаното от нас, българите ястие.
Праз лукът е достатъчно богат като вкус, а в комбинация с гъби, ориз и подправки се получава нещо наистина невероятно вкусно.
Ако желаете, може да ги приготвите и с бял сос, но вкъщи ги предпочитаме с бистър сос.
При сервирането им една лъжичка гъсто кисело мляко им придава прекрасен завършек и нищо не им липсва.
Днешните ми сърми ги направих по-масивни и тлъстички:), но ако ви се занимава, можете да ги приготвите в мини вариант.
Ако сте повече хора вкъщи, удвоете дозата на продуктите в рецептата.
С тази рецепта искам да зарадвам и вегетарианците, защото сърмите не са ястие само за месоядните хора.:)
Бързам да ви представя днешното ястие не само, защото съм убедена, че ще ви подаря нещо много вкусно, а и за да ви се похваля с новите ми придобивки.
Вчера бях по моя роден край и майка ми ми подари няколко ръчно тъкани кърпи, които са на повече от 120 години.
За жалост, рядко се виждаме с нея, защото ни делят почти 300 км...
Такъв е животът...
Но да ви разкажа за подаръка.
Тези кърпи са ми завещание от една мила възрастна жена, на която майка ми е помагала по съседски в последните й дни.
Бог да я прости, починала е скоро на 92 години.
Майка ми й е разказвала много за мен, дори милата женица, макар и толкова възрастна, е знаела и е цитирала цялата ми биография наизуст без грешка, знаела е и за блога ми и е казала на майка ми, че тези кърпи, които са били част от нейния момински чеиз, са дар за мен, за да снимам с тяхна помощ манджите си.
Много мил жест, никога няма да го забравя, това е голям подарък... някой да ти подари част от личната си история и живот.
На 22 септември България чества едно значимо събитие от новата си история. На тази дата през 1908 г. страната ни, една от най-старите в Европа, обявява своята независимост.
Този акт става възможен едва 30 години след освободителната за България Руско-турска война от 1877-1878 г. Край на войната слага подписаният на 3 март 1878 г. Санстефански мирен договор. Берлинският договор определя Княжество България като васално на Османската империя, а Южна България под името Източна Румелия
получава административна автономия, но остава под политическата и
военната власт на султана. Това спъва стопанското развитие на страната и
ограничава възможностите й в международните отношения.
Мирните споразумения задължават българското княжество да се съобразява с режима на капитулациите наложени от Великите сили на Османската империя, който налага преференциален внос на европейските промишлени стоки и обрича развитието на българското вътрешно производство.
Затова след постигането на Съединението на Източна Румелия с Княжество България усилията на българския политически елит се насочват към обявяване на независимост.
В началото на ХХ век се установила благоприятна почва за решителни мерки за обявяване на независимостта на нашата държава. Великите сили имат по-наложителни дела за решаване - решението на Австро-Унгария да наруши Берлинският договор, анексирайки провинциите Босна и Херцеговина, поражда се спор за Мароко между Франция и Германия, а през лятото на 1908 г. е извършен младотурски реформистки преврат.
На фона на така очертаната международна обстановка на 22 септември 1908 г. в черквата "Св. 40 мъченици" в старата българска столица Велико Търново със специален манифест е обявена Независимостта на България, а княз Фердинанд приема титлата цар на България. Отслужен е молебен за благоденствието на българската държава. Един акт, символизиращ продължението на Второто българско царство.
След това министър-председателят АлександърМалинов прочита отново манифеста на историческия хълм Царевец пред събралото се хилядно множество.
На следващия ден Австро-Унгария анексира Босна и Херцеговина.
На заплахите с война от страна на Османската империя, България отговаря с военна мобилизация и същевременно декларира готовност за мирно уреждане.
Тъй като Берлинският договор е двойно нарушен (от София и от Виена), а Великите сили не са готови за мащабна война, усилията се насочват към дипломатическо признаване на българската независимост.
С помощта на Русия е постигнато споразумение по възникналите тежки финансови проблеми. Подписани са Руско-турски протокол (1909), Българо-турски протокол (1909) и Руско-български протокол (1909).
Според тях Русия опрощава на Турция военните й задължения, останали още от войната от 1877-1878 г., Турция се отказва от всякакви финансови претенции към България, България се задължава да изплати на Русия в срок от 75 г. 82 млн. франка. Турция, а след нея и Великите сили признават независимостта на България през месец април 1909 г. С провъзгласяването независимостта на България се издига международният авторитет на страната и тя се превръща в равноправна на другите европейски държави. България
става царство и пълноправен участник в международните отношения.
Създадени са предпоставки за освобождаване на последните останали под
османска власт български земи в Тракия и Македония.
